Безсмислен блог, или писаниците на един полупиян.
Ето ме отново в града на спомените. Прибрал се тъкмо от изпит, налял си чаша вино се опитвам да заплача, зер ми мине малко болката. Някъде там е тя, момичето за което искам да направя това, което тя за мен - да я забравя. Но не мога. Мислех си, че времето наистина лекува, че невижданите очи се забравят, но нещо в мен се е свило и боли ли, боли...Минавайки по улиците стари, в града където нея срещнах като тайфун в мен налитат спомените сладко-горчиви: ей го НДК-то, където беше първата ни среща, ето я и нашата пейка, където брак предложих, ей тук за първи път ме гуша, тук за последно ме целуна... Град на спомени, сладки колкото нея, и по-горчиви от виното пред мен...
Все едно беше вчера, но минаха почти две години, а така и не мога да забравя нейната прегръдка. Не, това не е обич, това е болест! Как може да се обича някой, който те забрави, който дори не се обади да чуе дали си жив?
Наливам нова чаша, с НАДЕжда бързо да ме хване, или поне пресушените съли за потекат и поизмият това в мен. Заобиколен сред много, но чувстващ се самотен, имащ много, но и нищо... По дяволите, как ми липсва! Как липсва ми нейния глас и смях, и макар с другиго да е да каже: "Ей, добре съм, щастлива... жива!".
Една усмивка, една прегръдка - толкова малко, но и толкова много...
Сам сред хора, имащ всичко и нищо, в леглото пак се сгушвам и се моля, дано да е щастлива...
Познато ми е,изживяла съм го...Знаеш ли какво ще се случи,когато се обади?Ще се събудиш и ще се запиташ защо толкова си я обичал и си плакал за нея?Ако се върне при теб, след време ти ще се влюбиш в друга и тогава пак ще се разделите,но този път никого няма да го боли.Всяко зло е за добро,дори да боли.Така ще станеш по-силен.Огледай се,може би едно момиче сега заспива с мисълта за теб,а ти дори не го забелязваш.Любовта е там,където не я търсим и не я очакваме...