Късна есен, края на Ноември. Както никога преди всичко вървеше като по вода - любов, работа, следване. Съвсем наскоро беше взел първият си изпит, нали това беше начина да завърши добре платена специализация, въпреки цялата умора от пътуване и неспирна работа - любовта го крепеше. Точно заради нея се беше записал, за да бъде повече време близо до Нея, тази която заслужаваше тази борба, целите мъки - заради по-добро бъдеще. Беше й поискал и ръката, не можеше вече без нея и... отговора беше "да". Поне в известна степен. Как да не лети от щастие? Как да не направи всичко за ослепителната усмивка?
Предишната вечер получи СМС и мейл от Нея, поредните даващи му живец, ищец за борба и смисъл на дните, но нещо не беше наред, нещо го беше свило отвътре, нещо лошо щеше да се случи... Не можеше да си намери място, не можеше да заспи - нещо не беше наред и ето, на следващата сутрин то се случи - обаждане, което слагаше край на всички мечти, сриващо всичко градено близо година. КРАЙ! Без обяснение, без вина, просто така трябвало да стане. Какво стана с блясъка в най-красивите очи? Какво стана с момичето, целуващо му ръцете? Къде отиде всичко красиво?
Не, това не може да бъде истина, не може да му се случи такова нещо! Абсурд! Обади й се, получи отговор - вече е сгодена за друг, остава с него, а той вече е ненужен - да се оправя и "бъде щастлив" с друга. Смях, нали?
Миг, просто един миг и всичко се срива, всичко ценно за него. Нима го е заслужил? Нима някой изобщо заслужава такова нещо? Как може живота така да се гаври с него?
Всичко беше свършило, нямаше да види повече любимата усмивка, нямаше да го грее слънчицето с най-сладък смях... Часовете минаваха хипер бавно, плачеше му се, а сълзи не можеха да потекат. Искаше да потъне вдън земя, да изчезне и свърши всичко, защото ТЯ беше всичко. Беше на работа, а на бюрото стоеше опаковка Лексотан, предписана му за съня. Реши да заспи. За дълго. Взе хапче, после две... три... десет... двадесет... С бирата бързо опаковката свърши, а така и не заспиваше... Проклетия! Какво му става, дори отровата ли го мрази? *** си скапаното нещо, ЗАЩО НЕ ГО ХВАЩА? Дори и това ли не заслужава? Просто искаше да спи и да не мисли за нищо, толкова е просто! Минутите летяха, и ето най-сетне започна да се унася, идва очаквания момент. Усмихна се иронично на всичко и легна с надеждата да започне забравата... Заспа с усмивка...
За проклетия живота си е бил винаги гаден, та искаше още да го измъчи. Приятел разбрал за случилото след обаждане на 112 изпраща линейка и те го спасяват. Съсипал се, не знаещ в кое измерение се намира се проклинаше, проклинаше деня в който се е родил. Защо по дяволите се събуди? Какъв е смисъла да се живее, когато всичко и всеки прави така, че да ти е от гадно по-гадно? Няма ли право на избор, да се случи което трябва - да го няма и да не пречи повече?
Оказа се идиотска постъпка - с това всъщност той навреди повече на хората, които го обичат - изтрещяли, потресени, изумени и какво ли още не, те бяха до него. ЗАЩО? Абе той беше ненужен, за какво са там? Защо се събуди...
Мина се време, година след година, и той осъзна кое всъщност е "всичко". Това не бяха лъжите във вярност и любов, не бяха онези изпиващи го очи, а бяха тези хора стояли до него, тези, които не го предадоха и изоставиха. Това е истинското "всичко", това е смисъла на живота - да обичаш и бъдеш до тези, които те обичат. Другото е фалш и измама, не си струва да се мисли за него, камо ли да си загубиш единствения шанс за живот. Любов няма, всичко било интерес, тя е само в романтичните книги на някой изперкал старец. Фалш...
Реши и той да стане фалшив - вече не живееше, а само съществуваше. Смееше се, макар душата му да плачеше все още без сълзи. Търсеше нещо в чуждите легла, но то си беше само секс и повече не целуна момиче - любовта ясно бе не съществуваше. Продължи да се бори, но не за себе си, а за ТЯХ, другите, които заслужават. Той беше вече сянка...
Дали днес съжалява за случилото се? Определено НЕ - то му отвори очите за истината, намери истинските приятели и продължи да прави това, в което най го биваше - да дава това, което нямаше - щастие и усмивки...
Мисля,че това не е краят...един ден най-неочаквано любовта сама ще го намери и той ще го разбере.Тогава ще осъзнае какво значи истинска любов и ще забрави старата.Благодарение на нея ще оцени жената,която пак ще целува ръцете му и ще бъде всичко за него...и ще бъде щастлив
Това няма да бъде допуснато. Благодаря за коментара :)
Престани да се самоубиваш и да страдаш!И аз съм го преживяла...всичко се връща.Ако бях до теб сега щях да те хвана за раменете и да те разтръскам.Страдаш от толкова време.Стига вече.Време е да се събудиш.Вървиш по утъпкана пътека.Нали това което не ни убива ни прави по-силни?Вдигни глава и бъди силен.Отвори очите и сърцето си,виж светлината на утрото,усмихни се!Повярвай ми,любовта те чака,но докато ТИ не затвориш страницата няма да видиш следващата.../и аз крещях:Спрете земята!Искам да сляза.Но останах и не съжалявам/ Искам да си щастлив и знам,че ще бъдеш...тогава си спомни за мен.Вярвам,че можеш!Повярвай си и ти!
Смисъла на блога беше, че колкото и трудно му е на някого, когато се изкуши да направи това, което и аз първо да помисли не за себе си, а за останалите - хората около него. Благодаря за "скарването", което цели да ми даде кураж за преодоляване на всичко. Благодаря!