Ние,
българите, имаме мнение, но трудно го изказваме. Не говоря за тук,
където всеки може да се ерчи и прави на велик, скрит зад това, което е
решил да покаже от себе си.

Говоря за реала, в който не смеем да кажем това, което мислим или го
казваме тогава, когато е удобно на слушателите и най вече на нас
самите. Нужно е да замълчим поради страх от уволнение, от загуба на
приятели, от загуба на любим.

Надяваме удобната за нас и другите маска, и се обричаме на доживотен двойствен живот, с цел приспособяване към околната среда.

След това, ние българите, рядко ще изразим открито чувства. Когато ни
попитат дали сме гладни, въпрос на възпитание и добри маниери е да
откажем и изиграем театъра на възпитания, дето все се дърпа. Когато се
наложи да помолим за помощ, ще се притесним, защото имаме гордост,
която ни пречи да помолим. Когато се наложи да се извиним, ще обърнем
нещата така в нашите и чуждите очи, за да докажем правотата си, ако и
нея никаква да я няма. Само и само да не се покажем слаби. Нещата не
свършват до тук, ами дори и когато се влюбим е признак на слабост да си
го признаем пред този когото обичаме, а това поражда верига от
безсмислени житейски драми, които ако бяхме непринудени щяхме да
си спестим.

Усмивка без задна мисъл рядко ще се изпише на лицето. Разходихте ли се
днес? Видяхте ли лицата на хората, с които се разминахте? Случи ли ви
се да ви се усмихнат без видима причина, а дори и да ви поздравят?
Трудна работа, да не кажа невъзможна.

Всичко е премерено, те на мене, аз на тях. Няма непринуденост и естественост.

Работих наскоро с чужденци. Не ги познавам и не мога да съм сигурна
дали в техните усмивки също нямаше премереност. Може и да е имало, но
понеже ги възприемам като хора някак различни, да не съм я усетила. Но
един американец ми сподели, че близо три месеца поздравявал хората по
улиците в България и най накрая разбрал, че това е просто неуместно, та
се спрял.

Атмосферата ли ни е такава угрижена и нещастна, душиците ли ни са свити
и подтиснати, комплексите ли ни са в повече или пък интересчийството?

Не знам. Най-вероятно, когато много неща се струпат накуп, резултатът е
една тъжна физиономия, скрити мисли и...хора, които вече не знаят какви
са в действителност.

Да, има и изключения. Ако успеят да вместят непринудеността си в
безутешния пейзаж просперират, докато в крайна сметка и те не станат
като другите.

Ако ли не, стават особняци.

А, може би, това не е наша черта, а черта на народ в хронична криза
и в смутно време, в което просто трябва да оцелееш на всяка цена.

Lubię to! 21